ad astra

18.8.20

Мекият овал се свива

и в огледалото гледа жена,

която е простила на лицето си,

че не бе друго лице. Тя престана да иска.

А сухожилията, които тъпчат пътеките,

вече не се извиняват за шума, който вдигат.

Ето ги, с усукани навътре корени,

пукат напред към своята пауза.

Докато има път, ще викаме!

Земята ще зове обвивката, ще се

понесат надолу диплите на кожата

като списъци, забравени във джоба.

Няма битка в бялото в косите,

няма крехкост в тетивата на бедрата.

Само очите умират същите,

само тези черупки от орех...


Завъртам се в роклята, мус от комети.