12.6.20

Миналата есен се записах на курс "Писането като терапия", защото бях изкушена да направя впечатление на една от водещите. Беше странна постъпка от моя страна и поради факта, че органично не вярвам в курсовете по писане. Разбира се, модулът изобщо нямаше общо с писането като занаят, който се упражнява и шлифова, а единствено с терапевтичния му ефект. 
Преминах през какви ли не ужасни състояния през двата месеца дълбаене и чегъртане. Самоомраза, свръхнарцисизъм, превъзходство, нетърпимост, яд, гняв, фрагментиране на хора, проектиране на мои неща върху други хора, клето, клето писане в дневник с дупка, от което ми идеше да крещя и блъскам като дивачка. Все още не бях отворила да зачета повторно нищо от написаното, до днес, когато гугъл драйв изплю едно стихотворение. Задачата беше писане на поезия, а подзачата - да изберем образ от подадено стихотворение и да го използваме в свое собствено. Ето го:

на Силвия Плат*

Един лимон, 
изпълнен с удивление
ме гледа през прозореца.
Луната меко регистрира
изчезванията и появите.

Тя губи яйцеклетки тъй красиво!
Тъй пленителна е в шизофренната си пунктуация!

Да я обичаш значи
да обичаш липсата,
страха от нямане,
незримото запълване на същината,
целия анфас със дупките.

Тя тъй добре ни служи за метафора!
Тъй хладно ни подава огледалото.

*Интересът ми към поезията на Плат е добре известен. Това е басейн, в който скачам по корем, без никаква техника, с неуместен кураж. Тук буквално и безрамно съм ѝ взела някои метафори.