из Разни

9.11.17

Като човек, който лесно превръща всяка травма в обсесия, ми е трудно да се отказвам от нещата, към които съм привързана. Обикновено неща, които ми позволяват да изразявам себе си - снимането, писането, четенето, движението.

Все още не съм готова да зарежа инстаграм, напротив. Обичам да снимам ежедневно. Аз съм точно жената, която като се чувства тъпагрознаисмотана, си прави селфи, за да си вдигне самочувствието. Това е съвсем прозрачен начин да привличам вниманието, да събирам лайкове и следователно - да се почувствам по-добре. Нещо като простите въглехидрати - бърз ефект на вдигане и дълготраен ефект на неудовлетворение.
Инстаграм обаче може много добре култивира естетическия вкус и държи очите ми отворени за новото/ съвременното. Младостта. Нали така? В инстаграм следвам артисти, на които се възхищавам.

От писането в блога също не мога да се откажа. Това е моят начин да държа острието винаги насочено към мен самата. Мисля, че съм привързана към уязвимостта, която получавам с публичното разголване на личния си живот. Флиртувам с табуто какво може и какво не може да бъде споделено. Обичам блога си, защото обичам езика и писането. Така поддържам форма; пълна съм с чернови, защото просто понякога нахвърлям нещо спонтанно и хаотично, но то не е текст, а упражнение по форма.
Блогът и писането ме свързаха много от чудесните хора край мен. В истинския ми офлайн живот.

Що се отнася до четенето, обмислям дали да не изоставя goodreads, макар да е сред любимите ми платформи. Там се обградих от последователи, които по-скоро ме дразнят. Хората, чието мнение истински ме вълнува, са не много повече от 5. За съжаление почнах да нареждам литературата си по виртуални етажерки преди 3-4 години и свързвам четенето и с това. Пуста привързаност към малките мании.  Та чудя се още какво да правя.
Обожавам киндъла си. Форматът никога не е имал голямо значение за мен, но след като почнах все повече да се изнервям на вещите вкъщи, все по-уверено залитам към дигиталните издания. Кориците остават единственото нещо, което може да докара книга вкъщи.

Тичането. Наблюдавам се много, особено откакто съм в терапия. Започнах да анализирам кое точно ме кара да обувам маратонките дори когато душата ми иска да спи. Това са: високите очаквания от мен към мен, стремежът към перфектност, вечно вдигащата се летва. Знаете ли кога съм бягала най-щастливо? Когато просто съм бягала ей така, не за да изгоня нещо от главата си, а за да се радвам на слънцето, птичките, вятъра и пр. Свързвам бягането с чистене на стрес/ тъга/ болка, затова съм го превърнала в обсесия. Не е справедливо, защото чисто физически ми носи огромна радост, а съм го натоварила с какво ли не. Затова започнах и да танцувам - като предизвикателство първо към комфортната ми зона, второ - към това да мога да се отпускам в женствеността си.

Всичко това идва след един ден вкъщи, сама съм себе си. Не се напънах за каквото и да било. Дори служебните неща ми се сториха приятни и леки. Нямаше преса и битка, и обсесиите бяха в почивка.