гледна точка: нормалност

14:02

Никакви коли под прозорците ми тази сутрин. Тишината е като в неделя, като да не е 8:00, като да няма трима, а един. Светът зависи от моята перспектива. Щрак - сега е блед и подпухнал. Щрак - сега синее и прави бжжжж. Щрак - сега е сив, а клоните на тополите въздигат молбите си нагоре, към нещо по-чисто, по-пълно с надежда. Всичко зависи от това как аз ще си го направя.
Книгите, които подхващам напоследък, са написани за писатели, не за четящи. Калина ме пита коя е последната, която ме е развълнувала. О, казвам, това беше октомври. Оттогава насам само уроци по творческо писане, но сюжетите са студени и дръпнати, назидателни и дидактични, или просто скучни. С филмите е по-лесно. Много лесно заплаквам на филми.
Мисля си също, че ако бяхме поне малко заинтригувани от зимните спортове, семейството ни щеше да е разорено. Виж, лятната ми екипировка е съвсем икономична. Обичам последния нюанс златисто, който кожата ми придобива. Първата - втората- третата седмица. Петите ми загрубяват. Скалпът ми изсъхва. Бенките на носа ми потъмняват, а крайчетата на миглите изрусяват. Това обичам. Евтино е.
Тази седмица се върнах от двудневен престой в Болоня. Главата и тялото ми бяха напълно отделени от живота ми в София. Детето и мъжът ми липсват всеки поотделно. Детето не е детронирално мъжа, всъщност мога да ги обичам и двамата, без единият да страда от това. Имам сбособността да разделям чувствата си и да захранвам всяко едно, няма наваксване, няма компенсации, разделям и владея, чувствам се едновременно специална и обикновена, какво пък, просто една жена на две морета. Момчета.
В този антракт, в тихата пазва на апартамента ни в Младост, след първите 22 страници от новата книга, чувствам удоволствие, което няма да нарека щастие, защото последното, казват, е момент. Моето е мисия.

You Might Also Like

0 коментара