А трябва да сме млади

7.10.11

Прилагам несъзнателно същото упражнение. Висша сила ме наказва да пиша пиари на най-несимпатичните хора в столицата. Отново си драскам. Този път думата е
кон
което е същото.
Разрухата съска и в най-съвършения ред. Привидните спокойствия отвътре са гнилоч. Плочи -ментета, които те пръскат с кал. Най ме е страх от съвършенството. Подпухнах от насъбрани недоволства. Прелива ми чашата. Майка й и чаша. Преляла, захлупена, счупена.
А трябва да сме млади, когато най-много сме млади. Да са ни разчекнати чакрите. Да влизат през отворите ни всички удоволствия. Да носим жълто. Да си острим зъбите с телешко месо и бизнес сделки. А не с дървото, дето сме захапали. Не на дървото, бе!
Когато се събуждам, първо местя маркера на календара. Забравям от няколко дни. Дойде ли краят на времето? Феята, която бях, стана обикновена. Явно някой не е вярвал достатъчно в нея.

credits: един турски фотограф, чието име отдавна съм забравила.