цената на свободата

3.8.11

Вървя пеша до работа 30 минути нормален ход, сутрин Лозенец мирише на хладни тераси и изпитата от комарите кръв. Има много сянка. 25 минути бърз ход. Разпознавам другите със свободни професии. Крачим по улиците между 9:30 и 10:00. Говорим по телефона и се отбиваме за нещо от Costa. Задължително носим чаша и телефон. Видно е. По възможност ползваме и двете едновременно. Може да имаме 5лв в джоба, но даваме половината за картонена чаша с кафе.

Парите май не са това, за което работя. Работя, за да правя. Прочетох се в следния цитат от Милостта на малките огледала:

"Оралният характер е НЕ-имащият, защото да има за него е такъв стрес, че веднага профуква всичко, за да се върне отново в състоянието на лишения [...], на когото всички са длъжни. Това е най-вече произвеждащият зависимости характер. Вместо да се задвижва към другите, за да дава и получава топлината, от която толкова се нуждае, предпочита да увисне за нещо по-лесно достъпно, което е сигурно, че няма да му избяга- алкохол, цигари, храна, интернет, пари и т.н. "

Получавам пари и изчезват за една четвърт от времето, в което по принцип трябва да живея с тях. Мрънкам, че не мога да си угаждам, недоволствам, че не мога да съм НЕ-зависима, като зависимостите сама си ги правя. Умирам да знам, че мога да се облегна на някого, а парите, докато са мои, ме лишават от облягането, което е толкова примамливо.

Самостоятелните жени в обкръжението ми са много малко. Затрупвам се с други със свободни професии, бонвивани с цветни дрехи и планове за по-добро бъдеще. Ходим на работа, а вечер се радваме на онова, което "не може да ни избяга". Обичаме нещата, които не можем да имаме, поне не лесно.