споделяне

1.7.11

Времето променя курса на моето писане. Служебното ми лице заплюва другото, строфичното. Тази, дето пише жанрово забожда остро пръстче в другата. Разхвърляната друга, босите ѝ редове, белите ѝ стихове и непланираност. Езикът става все по-физически, хукна нанякъде тучната метафоричност. Спрях да чета и да слушам. Ослепях. Всеки ден губя по едно сетиво, за да се науча по-ярко да пиша. Нужно е да си доставя непрогледност, за да видя ясно какво се готви в казана на моето писане.

Там има мъж; върви и прасците му ваят форми-съзвездия. Знам наизуст всички негови бенки. Колебая се винаги коя първа да докосна със устни. Мъжът ми готви и пуши по бельо на терасата. Котки и липи се сношават от щастие, той е там, повелител на балконите, мойсей между краката ми.

Там има и жена. Гола циганка. Разхвърля всичко и после реве и подрежда. Закачалките грохват под тежестта на миризмата ѝ, говори на френски, когато прекали с водката и отваря прозорците винаги, когато застоялото влезе в живота ѝ.

Там има думи и течности. Преживелици, узрели за скъсване. Нелъжи, всеистини и пряснотопли спомени. Пътищата се пресичат в мен важно и тежко като катастрофи на кръстовища. Толкова много начини да легна под ножа на рациото. Ще реже до там, където ще шурне сърцето.