personal jesus

17.5.11


Къде е сега фейската ми суперпръчка, когато КАРИЕРАТА ми е в кюл-дьо-сак, със СВАТБАрите сме в лонг-дистънс-рилейшъншип, а КУЛТУРНИЯТ ми живот се сви рязко, откакто имам мъж, по когото да лелея денонощно. Не е хубаво да се ориентираме към аграрното, ДОРИ когато мъжът е със супершироки рамене. Не е.

С Елена оплакваме времената, когато Мила още пишеше и всички искаха да приличат на нея (е, това са мои думи). Сега има блогъри, от които може да ти се доплаче, но от скръб. Всички пишат (пишем?) като някого. Аз примерно преди 2 години исках да работя ерикаджонг. По-рано, та чак досега, исках да стана Михаела Петрова. После Виргиния. Малко Терзийски. Много Милър, доста Набоков. Винаги Йейтс, често Дороти Паркър.
Сега искам да съм аз.
Толкова лесно и прятно се дистанцирам от всичко, че се чувствам като хвърчащата торбичка от Американски прелести. Безметежна, но наблюдавана. Ето сега- откривам разни неща. Изразът шменти капели, например. Научих също, че красотата не изисква жертви, просто защото, както казва Сюзън Фарел в интервю за Деница Стефанова, когато това е религия, не го приемаш като саможертва. Когато искаш да ти е естетично, красивичко и нормално, всичко е оправдано. Не мога да се примиря, че може да отидеш по -далеч от банята с анцуг и кок тип влизам-под-душа. Ти си толкова голям, колкото знаеш да бъдеш. Не струва много, а и не иска pr като за магистрала Люлин.

О, да. И тъй като не е правилно да изискваш от другите неща, които сам не можеш да изпълняваш, АЗ ги изпълнявам. За всеки случай.

life IS going to be good*
*и снимка: тук