les petits mouchoirs

1.4.11


Когато лъжех, не знаех, че лъжа. Усещах правотата си с цялото си тяло, тук- таме и физически правотата ми оставяше белези. После плачех, защото усещането да бъдеш разобличен е като да останеш само по истина, безтелесно едно... Истината си е лягала до мен, омазана в чужди сокове и аромати, била е точно под носа ми и пак не съм имала очи за нея. Даже ме е прегръщала, целувала, уверявала ме, и аз пак не съм съзирала единственото й жило.
*
Той не може да се остави да бъде необичан. Затова лъже, омайва, примамва и после рязко забравя за какво иде реч. Той е човекът, който не понася да не му се обръща ужасно много внимание, няма толкова огромно количество внимание като това, което трябва да насочиш към него. Той полага всички усилия да те дърпа към себе си и после те пуска от много високо и ти се чудиш- абе защо бе, прасе долно?! След това ти си мислиш, че той те е лъгал, но грешиш. Той не е знаел, че те лъже, защото е усещал, че това е НОРМАЛНО. Най-добре ампутирай надеждите си, той е носна кърпа. Мазна носна кърпа.
*
На лъжата краката не са задължително къси. Понякога е дългокрака, блестяща, красива. Говори толкова невероятно, че непременно звучи достоверно. Ти обичаш лъжата, защото е хубаво. Не може да не опиташ, само малко, мъничко, една хапка. После ще мислиш как да обереш останките си от земята.
credits: кадър на Марион Котиар от Les Petits Mouchoirs