когато небето...

6.4.11

... е по раздрани гащи... нищо не е толкова нормално, когато си на косъм от себе си, на една ръка разстояние от това да бъдеш ти, когато не си. Той отиде да си купува нов апарат, следващата по грамадност играчка, с която ще фотозапечатва костите и примигванията ми.

Чудесата не се случват по хората. Нито пък в баровете. Там се случват лоши дикции и герои с незавършена слава. Чаровни брадясали герои, които хващат за дупето бледи русалки и това ти се струва като чернова от Буковски. Но сигурно е нормално. В баровете ти си просто ниска и руса и си просто жената-фламинго- застанала с единия крак на земята, а с другия подпряла героите със своята гуменка. Декадентското посягане към чашата те вкарва в поредното клише, но не знаеш как по друг начин да спасиш цялостта си.

Прочетох бележка на в.панайотов, този човек, който не знам как се е крил досега. Бележката му за таланта и признанието му. Смаза ме, просто ме смаза. Не знаех дали ми се свива сърцето заради мацката с "младия гъз" или заради стиховете й. Усетих как публикуването е преходна смърт и след нея има и други. Такова някакво. Нямате ли усещането, че добрите писатели са недоволни, дори когато са публикувани? Много ми е мъчно това. Баси.

Лъчистата беше красиво облъчена, нереално реална в пъпа на пушека. 100 лъча в секунда излъчва, пуши и сияе. Вес ми беше писала смс, който пропуснах, докосна ме жаба-принцеса и знаех, че всичко се случва, защото се случва. Понякога кохезията ме напуска. Многосюжетно е. Всъщност, ху кеърс.

важното е:
iskam traino da se ustanovq pod belioto ti. tam mi e mqstoto.