емисии

20.4.11


Не ме нарича поетеса. Нарича ме луда и непослушна, но не и потеса. Докато ноктите ми са червени, а кожата перфектно гладка, аз ще владея положението. Той ще е гладен, аз ще съм пир, аз ще съм блюдо, с мен ще преяжда, ще иска да ме вижда само по мисли и лак на краката. Когато мислите ми тръгнат далеч от него, той ще иска да ги дърпа обратно с невидимите магнити на устните си, ще пита какво ми е, ще казвам, че нищо не ми е. (Това е най-страшното). После ще предлага да си поговорим, аз ще мълча, а всъщност най-добре се разбираме, когато сме физически. Физически стигаме до нематериалното. Нормално е да не искам всичко от него, нито той от мен, опитвам се да не искам всичко от него, така както той не иска всичко. Сега лицето ми свети като прозорците на новата ми къща, като зъбите ми, когато ме гъделичкат. Излъчвам горещо слънцестоене. Защото. Той. Идва. За да остане толкова, колкото трябва.