счупената чаша

5.4.11


Гери публикува няколко реда от своя мъж, които ме трогнаха толкова бързо, че успях да забравя за миг, че е вторник. После си казах - ясно, той е мъж. Стига му да е мъж, за да пише прекрасно, дори няколко реда да звучат все едно Дан Браун и Омир пият кафе на някое слънчево патио. Небрежно идеално, приятно гениално.

Снощи счупих чаша, докато й втривах веро по стъкленото тяло. Пук и знак! Край на кое? Спираш да пиеш? Спираш да вярваш, че счупеното носи късмет? Спираш да миеш чинии?

Говорихме с Йоана вчера. Смешно е като видиш history-то на целия ни разговор, но всъщност е странно каква нужда имат жените да бъдат взаимни, така оставят на мъжете възможността да бъдат гениални. Ние пишем, а те работят за history-то. Докато аз и Йоана пишем, Катинчаров създава почитатели. Толкова леко, както като ме пита не ми ли е студено с толкова тънко яке (без да ме познава) и в същото време обсъжда казармените правила с Никола. Завиждам на мъжете, задето нямат нужда да четат сонети, хайку и новели, за да разбират първосигналите на съзнанието си.

Аз наистина се трогнах. Докато виртуалните ви палци щръкват наоколо, аз се чупя като винена чаша, защото леките докосвания са много по-силни.