размисли и страсти

23.2.11


Необходимо е да спра да чета, защото виждам, че съм станала суперкритична и това ме дразни, понеже не съм аз човекът, който може да съди.

Много тъпо.

Напоследък не ми се и пише много, защото ми се случва синдромът на публикувания автор. Публикуваният автор се страхува да не би с всяко следващо нещо да става по-нечетим и по-скучен. Свирепо чувство. Надишах се с мириса на късмета и сега не мога да си поема дъх нормалност. Ей такава скучновата, everyday някаква.

Топла супа за обяд и никаква представа защо се товаря с чуждите простотии. Доста енергия хвърлям в мислене за лишенията... В смисъл- лишенията, за които говори Амели в Биографията. Те водят до меркантилност, лакомия и неконтролируема консумация. Усещам ги, мръсниците, как увеличават микроскопски всичко, което не (си) харесвам. Лошо е да нямаш, защото ти самият ставаш лош. Край с филосфстването.

Прочетох 2 чудесни разказа, много добри езикови попадения. Но сигурно не трябва да чета толкова. Води до много писане.
photo:here