за живота от нещата

15.2.11

Прекрасният стих на Йоана ме връща в часовете по френска литература в гимназията, когато трябваше да пишем подобни неща за упражнение на езика и въображението. Става ми леко мъчно. Имах един стих във формата на слънце- и тогава съм предпочитала светлината. Липсва ми френският и лекото напрежение в устните и мекото небце, когато говоря. Когато си пускам френски филми, често се умилявам до такава степен, че забравям за сюжета, заслушана в звуците. Красотата е по-важна от смисъла, както съм казвала.

Празникът на любовта минава. Любовта остава. За нея няма тън-мън и балони за левче. Сериозно, КОЙ харесва балони? В заведението, където бяхме, имаше поне 3 двойки, които просто вечеряха, без изобщо да си продумат, да не говорим да се усмихнат един на друг. Биха могли да си кибичат вкъщи също толкова темерутски, струва ми се. Имам нужда да им ударя шамар.

Разказът на Вергов ме оставя леко смутена. Чета го точно в трамвая, Трамвая. Мъжете са по-добри в писането. Те не искат никой да намира себе си в техните неща. Безумието на масите някак замлъква пред мъжкото писане. Мъжкото писане, колкото и просто да е, има непоклатима убедителност. Жените търсят СЦЕНА, на която да ПОПЛАЧАТ. Иска ми се да пиша като мъж, нека писането ми има топки.