Писмото

14.2.11

Цялото небе-нейно, и земята- нейна, и друг никой не ходеше по тая земя- само Валери. (Пепа Георгиева)

Ако някога съм те обичала много, то сега осъзнавам грешката си. Обичам те със склонност към прекаляване, към пристрастеност, към безвъзвратност. Дума такава няма, много е малко, много не стига. Центрофугата, от която излизам ежедневно, разказва играта на всичките ми чаркове, излизам от любовта ти разбичкана, смазана, но чиста като дева. Хаосът на обичането на Валери ме подрежда по свръхествествен начин, роши ми косите, роши ми душата, но и ме прави една такава пухкава и нежномека. Има една доротея, която приема с гордост нещастието да си влюбен абстинентно, и друга доротея, която гледа отстрани и се присмива на първата. Липсва за съхранение.

Ако някога съм те обичала много, то винаги е по-малко от днес, да не говорим за утре. Миришеш ми на завинаги, така както те няма. Искам да опитам от всички тривиалности с теб, поднасяй ми ги като птица в устата. Не ме итнересува колко тръпки искат другите, аз искам тръпката да бъда част от теб.

Усещаш ли как всички думи губят всичкия си смисъл, когато се опитвам да кажа колко точно те обичам. Няма точно, няма много и малко, има само повече. А обичането носи безпомощност да се разпъна като ластик, за да се побера цялата в себе си.

Ти си небостъргачът, от който скачам по лице с удоволствие.