този ден го няма

28.1.11


цигара навън, по блуза, сълзите ми замръзват
още неизтекли
радиацията ми е в повече, не издържам
искам промяна
толкова го обичам, че не мога да му го
кажа
светлите му ириси ме следват
навсякъде
нощем сънувам безпътия

Десетата ми вечер с вино. У дома е студено, некомфортен студ, навън дори е по-приятно. В главата ми се въртят плаващи пясъци. Не, не се въртят, дърпат. Говорим си по телефона и не мога да спра да го обвинявам, да го целя с тъгата си, да искам от него да зареже себе си. Не бива, не бива. Моля се тайно той да не обръща внимание, да не си отива. Моля се да спра, да не искам невъзможното, да намеря утеха в нещо различно.

Защо ти е необходим човек за да се чувстваш добре?

Защото сама не съм цяла.

Преглеждам нещата си от септември, октомври. Едно и също, едно и също. Вино, тютюн, меланхолия. Циклофрения. Естественият ми глад за максималното ме кара да се удрям в преградите на своята нормалност.

Сега се оттеглям и се заемам с Антониони. Някои го наричат изкуство.

credits: here