Френска целувка

10.12.10

Не намерих палто за лилавото си цвете.

Алкохолът е признак навярно на разум, който не иска да бъде зашит за главата си. Алкохолът стресира клетките, зачервява ги, прави вендузи на логиката. Започвам да бръмча в кръвта си и да разговарям на световните езици. Академичните ми знания излизат да шашнат аудиторията със снобарската си безполезност. (Ненужното впечатлява, то е лукс, то е струвало много на мама и тате, но сега се отплаща.) Имам водоравни бръчки на челото, защото когато пия, мимиката ми заприличва на тази на човек, отраснал по средиземноморието. Или на друга планета. Проблемът с алкохола е проблем не на душата, а на егото (по Виргиния).

Осъзнавам, че митът за Икар, избълван на английски и нравоученията, обхващащи всичко от текст лингвистика до онлайн соца, трябва да бъдат контролирани. Затова потушавам алкохола с мълчание и обръщане към вътрешността на очите ми. Там, където съм разплискала винени снопове и мачкам страховете си босонога. Унасям се, делириум, ступор, само 2 чаши вино, 5-6 цигари, обръщам гръб на човеците, скривам си чудесата от другите. Постепенно блокирам порива да се раздам и да покажа егото си с лачените му обувки. Да не ми го стъпчат другите на отрезвяване. Прекръстване. Оставям се алкохолът да ме прониква, да ме облизва отвътре, слабините ми да свиват конвулсивно в такт с музиката, да дочакам да се отделя от контрола си.

Зъбите и езикът ми са лилави. Тялото ми абсорбира гадости, гладно е. Тежи ми, бахти неуслужливото. Помощ. Сложи ме да си легна, изтрий ми грима, само нека си легна. Алкохолът не може да повярва, че отказвам да се подчиня на моторите му. Леглото ми ме избавя от провала на трезвеността, изчезва ме от синките на утрото. Алкохолът вече
не
ми
е
враг.

Цветето ми-купешко, неистинско- още не може да свикне само.

credits: Robert Heineken