Тялото на любимия

12.12.10

Тялото му ме е хванало под олекотената завивка. Мълчим, а аз вече мисля за секундата, в която обстоятелствата ще ме ампутират от естествената ми среда. Какво ти е? Усещам как предпазливо се потапя в тема, в която сме се парили и друг път. Жълтите очи на паниката мигат. Виждали ли сте как мъжът, който обича може да гледа с всички обвинения и прошки на света, събрани в едни очи... Успявам да го прегърна с все сила, а подсъзнателно си изръкоплясквам за смелостта да попреглътна огорчението.

Той играе на скрабъл с не-тата ми. Различните ми не-та. Не искам да говоря сега/ не искам да говоря с теб/ не разбираш ли, че ми е скучно/ няма ли да ми забраниш да троша душата ти като фиде/ не го искам по твоя начин. Знае ги всичките и все не може да уцели вярното. Сладък е, когато се чуди къде ми е възелът. Аз не издържам, почвам да чистя, търкам, лъскам, обръщам наобратно мръсотията, укротявам се и се обръщам пак към него. Все така озадачен, той опипва правилния отговор.

Надвесена над него, замервам очите му с моите. Косата ми нахалства в лицето му. Какво има? Търся причините в него да не съм музата на своята муза.