Дразнители

14.12.10


Обичам да ровя в нещата. Снегът хруска, вече нямам коментатори в блога, скоро името ми ще бъде забравено и може да си търся работа като маникюристка, щото от това се правят повече пари, отколкото писането като професия. Хорейшио Кейн си сваля плаките и за миг ми се приисква да е лято и да нося очила, за да мога да си ги сваля като него.

Нек'ви момичета си мънкат под носа нек'ви работи, токчетата им се забиват в мозъка ми като мазен чалга бийт, балончетата им пращят чудовищно в ушите ми и се предполага, че трябва да пестя нервите си за по-злочести времена. Живея в квартал, който всъщност не се казва както се казва и таксиметровите шофьори ме зяпат странно като им кажа "...ако обичате". Аз зяпам странно, когато ме зяпат странно.

Мирише на храна и на хора, ама не ми дават да отворя прозорците, понеже е студено. Течението удря в кръста, пък после деца ще раждаш. И без това прозорците се отварят само десетина сантиметра. И без това мъжът ми още не иска деца, тъй че ще правя с кръста си каквото реша.

Сега съм си харесала едни цветни масивни чаши са вино. Моят рицар не ги ще, сомелиерската му природа не допуска цветът на виното да се губи в индигови чаши. Докато преглеждам чаши в нета и отхвърлям Кундера като опция за коледните ми четения, разбирам, че винаги ще има някой, който да е очеизвадно по-тъп от мен.

И това е облекчението на живота ми.