Розово

9.12.10


по очите ми се стичат птици
носят ми вести за пълни луни, лимони, лалета
приисква ми се да съм въображаема и да мога да гледам
отстрани неговите вдъхновения, когато аз не го вдъхновявам

Любовта изисква несбъднато желание, поне едно, за да забърка магически каши в балона, който обитаваш. Всеки път, когато Го разделям от себе си, получавам малка смърт и пръстите ми престават да пишат за живота. Розовото ми се самоубива, пепел от рози, не успява да намери спешното и край. Нося му венци и му пиша елегии, звучно целувам мястото, където розовото е било.

той не знае какво да прави с мен
и съществуването на моята реалност
затова просто ме гледа и ми обещава по едно
несбъднато желание, за да мога аз винаги да го обичам