Любов, наистина

6.12.10


Изядохме си гадното M&S суши в чакалнята на летището. С вилица, понеже нямали чопстикс. Той го изяде преди мен, изхвърли кутиите след като приключихме и ме прегърна. Исках да съм от другата страна, при посрещащите, където хората се хвърлят в прегръдките си, плачат от радост, носят си куфарите все едно за перца, защото вече не изпитват тежест.

Последната цигара свърши.

Полската лесбийка, която се разделяше с любимата си преди мен на паспортния контрол, имаше смучка на вратлето си. Плачеше и едва дочакала да мине през проверката, извади слайдера си и изтрака един светкавичен смс, предполагам на приятелката си. Плачеше. Тананикаше си нещо докато минаваше през скенера, усмихваше се докато й конфискуваха редбула, но аз виждах как бърше очите си.

Мъглата спира хората да полетят от сърцата си. Бави ги, не иска да напускат своята кардио зона. Мъглата причинява десетки cancellations....

Докато погледът ми се рее из торбите с домашна храна на българите, които чакат до мен и цъкат възмутено пред конспирацията на времето, смилам отново времето, прекарано с него. На рождения му ден видяхме еленче, поседнало кротко на тъмния път. После красивата келнерка счупи чаша почти в краката му. На късмет, казах. Спомням си часовете, които ни глътнаха в топлата си прегръдка и не ни пуснаха от меките си завивки. Умората в мускулите, зачервените очи. Спомням си безизходицата и багажа ми, стегнат в stand-by.

Изход 21. Позната физиономия хрупа солети, опитвам се да се концентрирам върху 9 зайци и усещането, че живея в книгата, не в мъглата. Няма опашка, има пререждащи се хора и хардкор диалект. Унасям се в спомените си и половин час по-късно заспивам с глава, подпряна на масичката на предната седалка.

Другият път ще бъда в посрещащите.