They talk sh*t about me II

17.11.10


Опасявам се, че за да не чувствам тежестта на чуждото мнение, трябва да спра да пиша. А това би довело до забравяне на инстинктивните ми нужди. Спамъри, стокъри, хейтъри, комплексари, тъпанари, полу-развити ментално хора, отегчени хора, хора, които са си разширили ноздрите от бъркане в носа и зяпане на монитора по цели дни- като че ли само тяхното мнение важи. Никога не запомням думите, които са ме накарали за миг да се почувствам окей с това, което правя. А нямам алтернатива. И по диплома, и по природа съм човек на думите. Какво ще правя, ако спра, защото they talk shit about me.

Бъди разкрепостена, но не вулгарна.
Опитна, но премерена.
Луда, но не патологично.
Умна, но не пред мъжка аудитория.
Оригинална, но само с чужди лафове.

И това идва от коментатори, които се хващат за една дума, не знаят какво е контекст, не могат да напишат едно изречение без 13 правописни грешки в него и очевидно са безделници, които само си чешат комплексите върху хора, които не познават дори бегло.

Мечтая за деня, в който писането ще се възприема само като писане. Когато езикът ще е по-силен от случката.

Мечтая за деня, в който хората няма да лепват върху своите текстове етикет "литература", още по-малко "изкуство".

Мечтая си също авторът и текстът да не се отъждествяват на 100%. Текстът често е просто продължение на личността, той притежава свойствата, които авторът пожелае да им даде. За тази цел има хора, които пишат и хора, които не пишат. Първите могат да разтягат реалността като ластик и да правят с нея каквото си искат, вторите нямат нужда да го правят. НЯМА ТРЕТИ.

Трудно е писането да не ми липсва, но би било суперудобно да дойде такъв момент. Засега, ако се лиша от него, ще остана без кожа. Сериозно.