28.11.10


След последния текст на Милена Фучеджиева се почувствах като реликва от едно множество. Древен преносител на информация, човек носещ zeitgeist, както тя се изрази. Все още се колебая дали е добре да се причислявам към масата или е лошо. Факт е, че вече съм в нея. Няма нищо необичайно в блогърството, нито в мен, нито в никой. Ние сме хора, търсещи внимание. Аз съм човек, търсещ внимание. И е твърде вероятно някой някъде да краде думите ми, а аз да не знам. После няма да мога да ги защитя и това също ще е нормално. Хората, които крадат думи явно са крайно мързеливи емоционално, някои от тях са и опасни, но очевидно патологичните им отклонения няма да ме занимават точно сега.

Както винаги неделите ми действат като ступор. Дори всичко да е наред, миризмата на гладено пране от детските ми години неизменно се разхожда под носа ми, за да ме дразни. От малка ненавиждам неделите.

Цял ден не намерих нищо, което да ми привлече интереса. Пуснах филм, но предпочетох писането по средата. Предпочетох да опъна бял чаршаф пред себе си да ми е като параван пред другата в мен. Лилит, с която съм бременна.

Чудя се какво ще стане с хората, когато изгубят своята онлайн самоличност. Кой ще им запали свещ?

credits: Valorie Bader