Имало едно време един страх

6.11.10


I'm afraid, Father, cuz I`m beginning to hope.

Ondine ме върна отново на плажа в Лахинч и пълнолунната му вечер. Студът, отливът, скалите, призрачните гласове на хора с неуловимо присъствие. Зачервените ми от плач и гледки очи, опияненото с розе спокойствие, мислите, които вървят назад. Ако в този момент той беше казал да скочим от някоя скала наблизо, щях да го последвам, защото веднъж приела да бъда негова жена, аз ще направя всичко за него. Той ме поиска завинаги, така както трябва. Безшевно. Без да се доближава до нищо, за което съм мечтала, защото е много повече. Разруши ме и после пак ме издигна. Така правят мъжете, които обичат.

Русалка малка от дома си излиза,
съблякла своята люспеста риза и без да бърза
до своя възлюбен застава и развързва
последния възел на своята съвест.


След наркозата от ирландския флашбек ми хрумна, че няма как да избягам от приказките, които ме заобикалят и от тази, в която съм натопила стъпалата си от известно време насам. Всичката ми арогантност и самоувереност се изпаряват, когато той застава на мястото си. И започвам да изпитвам надежда. Че той все така ще ме разрушава и издига. Той знае как държа да си нося приказката, извезана по всичките ми дрехи. Той ми е приказката. Сега имам надежда за своята приказка. Колко лесно е да обърнеш страха наопаки...