Дъщеря на баща си

30.11.10


Когато си направих първата татуировка, баща ми не ми говори около месец и половина. Разминавахме се вкъщи като бързи влакове. Бях му показала творбата си с увереността, че той ще оцени естетическите й качества. На въпроса дали е истинска дори не ми хрумна да му замажа очите. Преди това сме уточнявали многократно с него принципите за истината и скриването й. Казах му, че е за цял живот, а той ми каза да си търся работа. Бях на 18 и толкова горда, че отговорът му ми се стори най-подходящият ритник, за да продължавам да бъда "революционер".

Още 2 татуировки по-късно, открих, че вече нямам места по тялото си, по които мога да рисувам и да крия едновременно, затова започнах с писането. Своеобразен бунт към нещата, които ми пречат. Мнението ми обикновено е кораво като бицепсите на Ахил и затова са ме наричали как ли не. В университета умеех да бъда конформист, защото нещото, което мразя повече от повишаването на тон е неуважението към хора, които очевидно са по-можещи и умни от мен. Та... започнах да пиша едва след като се дипломирах отвсякъде и доживях деня, в който ме заплашват, обиждат, присмиват, ругаят, замерват с цинизми и прочие.

Работата е, че това води до поредната "татуировка".

Цензурата е нещо, което ме вълнува. Успях да се отърва от авто-цензурата, но това разбуни духовете и сега получавам безспирни протести и въпроси, дори от близки.

В спора не се ражда истината. В него се раждат различни истини, които нямат общо една с друга.

След татуировката баща ми ме уважава много повече, защото може би усеща, че съм човек с мнение и ужасно много приличам на него.