Понеделник

22.11.10


Когато sms-ите на глобул идват по-често от тези на хората от обкръжението ми, значи трябва да преориентирам любовта си. При това глобулската любов е доказана многократно без никакъв ответ от моя страна. Снощи докадо гледах отново някаква серия на Анатомията се запитах как момичето, което мислеше, че е пратило годеника си на война успя не само да се въздържи да му счупи черепа бавно и мъчително заради лъжата, ами дори се хвърли на врата му и изобщо не попита защо не й е казал за завръщането си от Ирак. С по-малко думи: колко трябва да обичаш някого, че да му пращаш съобщения по-често от глобул и да му прощаваш без да задаваш въпроси?

Убедена, че нещо изначално ми е сбъркано задето очаквам от хората отговорност и интерес, просто загубих очакванията си. И се натоварих с едно единствено- че мога да очаквам всичко от хора, от които нищо не мога да очаквам. Слави казва, че го приемам прекалено лично. А как иначе да го приема??? Докато някои разместват приоритетите си, аз получавам дебели пратки поуки свише.

Напоследък отсъствието на важни хора от ежедневието ми е своеобразен лукс. Стречинг за търпението. Обявявам капитулацията на молбите и поканите, и ританията по задника, и коткането, и ухажването. Просто така се случва.