Лимони

11.11.10


Не ми е ясно какво имаше в мохитото снощи. Едно единствено мохито. Но днес съм буреносно крива. Не трябваше да става така. Трябваше да поръчам роклите, които исках да поръчам. Повлияна от Септемврийският брой пък, се отказах, защото реших, че са прекалено черни. Затова нека черното да е само в главата ми. Черно като зеница на тъмно.

Каквото ни дава алкохолът, остава си само между нас казано, не че няма кой да ни го даде по принцип, просто няма кой да ни го даде. Затова празнуваме Прехода с мохито, аз и 'прясна-прясна' непушачка. Преход от фаза даване към фаза получаване. Не мога да спра да мисля, че ние сме непреходни. Ние сме безсюжетни, безгранични, без задръжки, без това, което мислите, че сме.

Ние не седим сами вкъщи и не плачем. Не гледаме умислено точки в стената. Не си бършем носа в коприна. Пушим, пием, правим лоши неща, така както на нас ни ги правят. Не пишем, защото сме влюбени в себе си, а защото можем да си измисляме влюбеност и да я напишем по 13 възможни начина. Защото можем. Защото сме извън сценарий и това ни харесва. Защото ви гледаме зад своите монитори и ви създаваме себе си и различни свои същности.

Кратки. Без цензура (или може би мъничко). Аватари на своето его.