Клъц-клъц

1.11.10


Прошката се иска с нож, опрян в тила. И никога, когато трябва. Прошката се иска, когато усетиш, че силите ти за упорстване са свършили, че миглите ти са окапали от плакане, че ако не кажеш извинявай, адът ще те глътне, а там вероятно ще е по-студено, отколкото в момента. Добре е, че не вярвам в ада. Само в студа. Срамът отдавна си съблякох, той е за момичетата, които не са отхапали достатъчно ябълки. Не е достатъчно да остана като тетивата на лък, почти чуплива в решението си да те уцеля. Не става с добро, пък и то така лесно свършва, не става и с лошо, защото то е бумеранг, който неизменно се връща. Прошката се иска с нож, опрян в тила. С дъх, обърсал земята под краката ти, с очи насочени навътре към грешките и със зъби, които предъвкват изречените празни обещания. Прошката се иска с нож, опрян в тила.
Прошката се иска.

credits: постер на филма Самоубийци (So!Independent Film Fest 5-11 Nov)