Заглавие

15.10.10

Някои хора ми пробутват своя антиматериализъм, но също пушат цигари, пръскат се с парфюм, носят портмонета, пълнят ги с пари и обличат дрехи, които принципно се купуват. Как мога да повярвам, че това е само временното им аз и след края на материалното ги очаква вечност само по душа. Трудно вярвам в тези работи. Защо ни е да отричаме, че сме това, което всъщност сме- дух, тяло, тралала, каквото е такова, пропорцията не винаги е задоволителна. Съседката ми е пълна кукувица, крещи от 1 (една) цяла година по телефона за покупко-продажбата на апартамента си, аз я чувам предоволно, макар да не съм в нейната къща, знам й животеца, знам й проблемите с щерката, знам, че е злобна кокошка, защото ако не беше, нямаше гласът й да се извисява в целия блок 24/7. Съседът от другата страна е гаден чичка с косми навсякъде, но не това е най-ужасяващото- той храчи като змей сутрин рано, между 7 и 8, по десетина минути, носи бял потник и прилича на морж. Половината ми познати във фейсбук гледат виртуални жи'отни, копа'т градинки, разменят си чукове и гайки и публикуват снимки на новородените си отрочета (повечето, от които с еднакви имена).

Животът бъка от оригиналност. И когато някой твърди, че е по-възвишен от другия, това някак не ми стои достоверно. Как някой ще ми докаже, че душата му е нещо по от тази на съседката, на мляскащите хора в градския, на ....

Развих непоносимост към римите. Отблъскват ме тотално. Не знаех, че римите ме дразнят, преди да заживея хаотично. Виждам всичката грозота и свикнах с нея. НЕ МОГА БЕЗ НЕЯ. Грозотата не се римува, това да не ви е класицизмът, да не ви е Поуп, да не ви е героичният куплет! Душата днес диша на пресекулки, тя не е Мис Свят, тя е баба със силикон, тя е черната и русата златка, нарицателната златка, златка златното момиче, оу май фрийкин год! Тя няма паралел в никоя действителност, не се римува, сонетите умряха в Ренесанса.

Искам си белия стих. По-чисто от бялото няма.