За гладенето и други истории

17.10.10


Кога спрях да виждам другите мъже? Какво се преобърна в мен, че ослепях за всичко, което носят със себе си? Сега си представям единствено как пека кексове, как пазарувам неделно, как пера бяло, после цветно пране и в дома ми мирише на лавандула и ванилия...Виждам се как полирам мебелите с нещо, ухаещо на лимон или бор и как готвя само по престилка за мъжа си...Сега е само той, другите изчезнаха сякаш никога не са били. Искам да правя всичко за него, дори бих му гладила, макар че осъзнавам нелепостта на това изказване-аз никога не гладя.

Но те, мъжете с прекрасните си широки рамене и големи обувки... те дори не ми липсват. Някога очите ми се разширяваха при мисълта за изкушението, падението редовно висеше над главата ми като коледен имел, заплашващ да целуна всеки, който попадне в периметъра на базисните ми изисквания. Винаги съм твърдяла, че мъжете са по-добрият вариант, че са прекрасно устроени-семпло и ненатоварващо. Все още го мисля, но вече не изпадам в екстаз от интелекта и маниерите им. Вече знам, че интелектът и маниерите са най-големият афродизиак (по Джонг) и мога да ги имам само от един. Човекът, който може да ме накара да гладя. Човекът. Мъжът, който направи всички останали да изглеждат като сополиви момченца с нездраво его в сравнение с него. И то без да си мръдне проклетия пръст! Той просто съществува!

Забравих какво е тръпката на новия флирт, нямам престава какво беше това първа целувка. Не помня какво е да ядеш първата си пица с някого и да наблюдаваш точно как реже парчетата, как ги поднася към устата си, с какво ги полива. Сякаш едно друго тяло е стояло голо, без свян, пред нечие чуждо. И след всички флиртове и първи пици аз искам да пия вода все от същия кладенец. Той не пресъхва, от него винаги мога да уча.