А всъщност...

12.10.10

Обръщам се назад и гледам: навсякъде оставяла съм диря от неспокойните си сънища. По теб, по пода под краката ти, по клепачите и скулите ти и по твоите денонощия. Аз съм вечна ретроспекция, а ти си приказката с хепиенд, към която искам да се върна. Да ти изям захарния покрив, да оближа сиропираните ти стени, да вляза в карамелените ти врати и отвътре да изпия всичката им сладост.

Какво кощунство само- да утъпча поляните ти с цялaта сила на своите навъсени вежди!

Обръщам се назад и гледам: по тебе е полепнало сребърното ми присъствие. Малко е нащърбено и разраняваш дланите си, опитвайки да го загладиш със своите милувки.

Обръщам се назад и виждам,

че всъщност рядко се обръщам и не забелязвам, че това, което си, е това, което е останало след мене.