А всъщност...

12.10.10

Обръщам се назад и гледам: навсякъде оставяла съм диря от неспокойните си сънища. По теб, по пода под краката ти, по клепачите и скулите ти и по твоите денонощия. Аз съм вечна ретроспекция, а ти си приказката с хепиенд, към която искам да се върна. Да ти изям захарния покрив, да оближа сиропираните ти стени, да вляза в карамелените ти врати и отвътре да изпия всичката им сладост.

Какво кощунство само- да утъпча поляните ти с цялaта сила на своите навъсени вежди!

Обръщам се назад и гледам: по тебе е полепнало сребърното ми присъствие. Малко е нащърбено и разраняваш дланите си, опитвайки да го загладиш със своите милувки.

Обръщам се назад и виждам,

че всъщност рядко се обръщам и не забелязвам, че това, което си, е това, което е останало след мене.

6 коментара:

Славчо каза...

ами със тези "навъсени" вежди какво да оставиш Тея ? Мога коа искам да те нарека и Фея. :)
Да, феята на чуствата от онази ретро приказка на мосю Перо. :))

Славчо каза...

така де чувствата..

Тея Дия каза...

Ми да, тук идва казусът, как да оставям хубави неща, а не само гадости..:)

Славчо каза...

ако питаш мене, не го мисли :)

Славчо каза...

искам да кажа след тебе и пред тебе винаги ще има цветя .. :)

Nadinka каза...

много ми харесаааааааааа ;))))
колко рядко се замисляме какво остава там, отзад, когато се обърнем..