1+1

3.10.10


Съвсем тенденциозно не влязох във фитнес залата този уикенд. Безкрайни минути стоях пред нащърбеното огледало и регистрирах всяка подробност от тялото си. Отдавна не бях имала ВРЕМЕТО да го направя. Просто да стоя, да слушам Ego и да се гледам все едно за пръв път се виждам. Винаги се концентрирам в средата, в корема, в талията. Не виждам почти нищо друго от себе си освен мястото, стегнато в сметанова кожа, това, което някой ден ще "измисли" моето продължение. Засега е само кремообразно.

Обувките, на които посветих цялата си надежда за свод тип котешки гръб бяха разочарование. Лоши, лоши обувки с прекомерно високи надежди! Има нещо извратено в желанието ми да съсипя краката си точно преди Той да лиши стъпалата ми от обвивка и да ги награди за търпението.

Бях много със себе си тези два дни. И другата седмица, луда по падналите кестени, настръхнала от мъхестите облаци, пияна от дъха на вятъра, ще се настаня в августовското си топло и ще обичам до припадък. Ще занеса своето половин тяло на летището с новите обувки 'за гледане' и ще ми бъде адски неудобно, но нали ще посрещна другата си половина. Сигурно отново ще поплача в залата за посрещащи, но това го правя винаги, сърцето ми се къса на тънки жулиени от толкова много обич.

И той ще падне. В краката ми, между краката ми, в средата на цялата Тея, която не разбира от математика, но знае, че едно плюс едно прави завинаги.