Високо в ниското

28.9.10

Много е важно като си натрапваш настроението на другите да го правиш елегантно. Това се отнася за мен. Трябва да го правя елегантно, старателно, както когато вървя с токчета по паветата-изкуствено създадена небрежност.

Явно не само аз имам проблем с мъжа, който искам да обича И писането ми. Натрупва се това... А може би е обратното- мъжете имат проблеми с нас, пишещите. Имат проблеми с публичното показване на страховете и грешките им. Всеки път чувам обещания, че повече няма да ме чете, още по-малко да ме анализира. Защото неизменно стигаме до невъобразими главоблъсканици, караници под формата на кой-ще-мълчи-по-дълго-време и взаимно неразбиране. Неразбирането сигурно е признак на твърде устойчиво лично мнение. Един астролог веднъж ми каза, че двойките, при които няма съвпад са по-добри, защото постоянният стремеж да постигнат синхрон ги кара да се усъвършенстват и като личности, и като партньори. Затова се утешавам, че в тази любов няма как да бъда темерут или кон с капаци; постоянно търся неговото неуловимо аз, както той-моето хлъзгаво настроение. Имаме нужда един от друг, за да изкарваме цялата палитра на характера си навън, а не да живеем в блажено спокойствие, че всичко е наред и си пасваме. Както съм казвала и преди, спокойствието е най-вредното нещо във връзката.

Но той иска да ме направи толкова щастлива, че вече да не се появявам по никакви електронни и хартиени страници. И какво ще правя аз без моите драми?! Аз дори не знам какво мисля, преди да го напиша. Затова съм и мълчалива на живо, защото само събирам образи и случки, гледам, слушам. А ако не пиша, ще стана ли бъбрива и проливно-комуникативна?

Вървя по павета с токчета. Гърбът е изправен, дупето се мърда ритмично, все едно има моторче, всички красиви женски костици работят, трудят се за моята изкуствено създадена небрежност. Не бих могла да се откажа от токовете. Обичам височината, от която наблюдавам всичко долу.
">