Дългият път надолу

17.9.10

Сънищата ми са зли вампири- изсмукват ми здравето. От седмица насам сънувам само гадости, които неизменно ми оставят тревога за целия ден. Цигани, които са окупирали къщата на дядо ми, ходене по въже над моста на въздишките при НДК, слизане от мноооого висока стълба с боси стъпала, изпускане на автобуса- червен допотопен икарус.

Нещо куца. Нещо се е инвалидизирало направо.

Отдавам енергията си на всевъзможни книги и стари филми, без никакъв подбор за първото и с прецизен такъв за второто. Ако не са те, няма да мога да издържа в средата, където битувам. Трябва да се храня. Поръчах си апокрифна книга от Острова, само и само да заживея малко по-апокрифно, тъй като тук изкушенията вече не работят. Изкушенията тук са бебешки залъгалки, аз от известно време съм много зряла. Go figure...

И като си говорим за пътя надолу... днес гледах Wall Street, нещо-като-продължение-то. И Майкъл Дъглас далеч вече не предизвиква замъгляване на погледа. Да речем, че е от напредналата му болест. Но не. Ами Чарли Шийн? Изглежда като пластмасова отливка. Няма да споменавам други Убавци на Страната Ла Ла. Красивите мъже трябва да се мумифицират докато са красиви. Ние, жените, не бива да ги виждаме сбабичосани и схумнати. Изобщо, всички невроятни, умопомрачителни момчета, красавци с прилепнали ризки и извити мигли, вие не бива да ставате Майкъл Дъглас на 63. Това е тъжно. И не го казвам с ирония. Вие сте прелестни, никога не трябва да ви виждаме долу. Долу гравитацията, бих казала.

Добре че съм обикновена, такова нещастие никога няма да ми тежи. Пък и с русото младея.