Сънят

24.8.10


Помните ли онова усещане, когато се страхуваш, че дъхът на другия е прекалено близо, че очите му те фиксират като гвоздеи в разпятие и че коленете ти са крехки като на прохождаща сърна. Това усещане е пагубно и постижимо само с хора, които излизат от живота ти също толкова шеметно бързо, колкото и влизат в него. Защото им се подчинявате със страха от страстта, а няма по-смазваща сила от тази. Точно безвъзвратността на момента разпалва лудостта ви, тази лудост, заради която след време ще забивате поглед в стената и ще се оставяте на флашбеците да ви отнесат за кратко.

Сънувах как съм в асансьор със семеен мъж и той посяга да ме целуне. Беше с червена тениска и бледи устни. Вкусът му не ми хареса, никак. Но помня усещането да си притиснат и целият да си бумтящо сърце. Той звънна на вратата на жена си и двамата с него хукнахме надолу по стълбите, докато чувах щраканията на фотоапарата й- снимаше ни, за да има веществени доказателства срещу измяната му. И моята. Отричах до последно и в същото време се гнусях от себе си. Дори не харесах целувката му. Харесах само страха/ страстта си.

Любовта ни лишава от този страх и ни обрича да обичаме с отворени очи и твърди колене. Понякога сигурно ще изпадаме в кризи от мисълта за загубените прескачания на сърцето, тези малки смърти. И това е нормално.