16.8.10


Поставям рекорди в дисциплината "многократно влюбване в един и същ мъж от разстояние". На 2500км най ме бива. Там ми е силата. Колкото по-далече, толкова по-здраво хващам. Защото любовта се практикува най-качествено, когато й сложиш препятствия по пътя и когато трудностите са повече от гушканията.

Моят бъдещ съпруг е бегач на дълги разстояния, никога стопаджия, нито за миг не се спира. Успява да ме накара да мисля за него като за друга галактика, съвършено различна, с нейно собствено слънце. Тя е меднозлатиста, с преобладаващи облаци, бърбън и сиво боро. Та тази негова галактика се върти около мен, но винаги спазва дистанция, защото доближи ли се, се нажежава и припламва. Има опасност от изгаряне. Когато пък мисля за него, по-скоро виждам гласа му. Той е глас, направен специално за виждане- толкова гъст, че се стича по слушалката на семплата нокиа. Сигурно божеството в неговата галактика е решило, че щом така и така няма да се срещаме често, по-добре да материализира гласа му и да го дари с опушен и дъхав тембър, да го забърка с всичките си гурме съставки, дето ги има под ръка.

За обичането на галактика мога и не мога да говоря. Все едно да знаеш, че не си само материя, а да не можеш да посочиш къде е душата ти. То е да си най-доброто и най-лошото от себе си. Ужасно трудно е. Но любовта е глагол*, а сърцето е мускул.

*виж Михаела Петрова