Музикома

9.7.10


Има някои песни, които ти замирисват на някого, на нещо, което е минало през цялото ти тяло и е оставило зейнала дупка точно в средата. Все едно си паднал от високо върху нещо много остро... абе, грозна гледка.

Има музика, която не спира да рови в мозъка ти като бетонобъркачка. И не можеш да спреш да я слушаш, искаш да си до ушите в бетон, като в Jeux d'enfants. Така си сигурен, че си се застопорил във същото емоционално състояние, в което си бил по времето, когато се е отворила дупката. Не особено мъдро, но не е казано, че музиката непременно значи живот. Може да значи и кома. Примерно.

Какво кара нас, хората, които претендираме, че живеем добре и че "хиксчето в горния десен ъгъл е ключът към истинския живот" да стоим във фейсбук и да публикуваме песен след песен, клипче след клипче и да натрапваме душевните си състояния на другите? Разбира се, че всички, които мислят, че имат живот офлайн също наполовина живеят в мрежата и комуникират чрез музика. Не обвинявам никого, аз също го правя, но поне признавам, че имам нужда и от онлайн живота си. Това е единствения начин да оставя послание, което ще е разбрано от всеки различно и никога няма да е погрешно. Тук мога да поствам онези песни, които ме хвърлят ту в миналото, ту в бъдещето. Или и в двете едновременно. Всички ние, виртуални хорица, искаме да кажем нещо на някого с музиката, която споделяме и с кръпките, които пазят сложните ни душици. Може би мислим, че като споделяме, ще мине, а то само се "превърта и се пуска" наново. Буксуваме яко.

Може би затова повечето големи музиканти са умирали млади. Защото любовта разяжда и тялото, и душата. Един Шопен, например, как трябва да е обичал Жорж Санд, за да прави такава музика, която да не подлежи на дефиниция. Да, музиката е нужна на любовта, за да може последната да умира красиво. Но и да може винаги да ни напомня за себе си.