31.5.10


Дневникът с бившите ми е с малко изписани страници, затова пък са спретнато класирани, няма начин един спомен да се смеси с друг, да се превърне в мъгла или да изчезне. За подвързия използвам най-стоманената връзка-нуждата от стабилна основа под краката си. Леко подпирам стъпало на единия, стъпвам що-годе уверено на другия, на следващия вече съм се качила и с двата крака, за да стигна до онзи, с който мога да летя (с него краката не ми трябват, постоянно се нося във въздушни течения).

Истинското се разпознава по 2 основни принципа (струва ми се правилно да са 2): задушаваш се често по весели и нерадостни поводи, остра белодробна недостатъчност, и се появява момент, в който, не щеш ли, скачаш с всичка сила върху туй, що си наричал принципи, ценности, обещания пред Бога-присмехулник на тъпанари като теб и други такива устои, дето се предполага, че трябва да правят железен.

Аз стигам също и до спорадични сълзливи кризи, нежелание да говоря с никого, остра нужда от бягаща пътечка, злобни смс-и към "любимия", за да му напомня, че и без него мога (съвършена глупост) и лоши сънища. После идва моментът, в който се сещам, че той е бил човекът, с когото краката не ми трябват и отново всичко е първите-три-месеца.

Много съм гадна, когато обичам. Обсесивна, маниакална и недоволстваща. Защото пълното щастие носи наслада точно 3 секунди. После пак искаш да те обърнат с краката надолу, за да можеш да се изправиш и да стигнеш горе отново.