Трябваше да е друго

27.5.10


Днес трябваше да съм охладено мохито върху бяла салфетка на висока масичка в One More. Трябваше да съм черен Lindt с портокал, да щипя на езика и да разтупквам сърцето. Вместо това се взирам в 17-инчов монитор, осъзнавайки, че няма да разходя красивата си рокля както ми се иска и с когото ми се иска. В деня на Миро в Евровизия и Сексът и градът 2 гемиите ми ще потънат по-трагично от Титаник. И този път дори Луната не ми е виновна.

Виновен е той, който липсва. Той, който може да ме направи и много щастлива, и много нещастна с безгрижната небрежност на мъж, живеещ в бъдещето. Липсата е страшно нещо- прави те отврателно мрънкащо създание и дори да не мрънкаш на глас, цялото ти същество роптае вътрешно, с все сила. С течение на времето свикваш да обичаш и да чакаш образ, а не човек и мога да се закълна върху всички библии, че разстоянието не сближава. То подсилва чувствата, но не сближава. Разстоянието е мъчение, измислено от хората, даже мога да ви кажа от кой конкретен човек е измислено, за да страдат по един умерено хуманен начин. Една връзка не я бива, докато не минеш през своята доза мъчения. Ако всичко ти е наред, значи не си с когото трябва.

Липсваш ми. Не ми звъни, не ми пиши, не мисли за мен, не ме карай да те сънувам, защото засънувам ли те, ожаднявам, огладнявам и започвам да се съмнявам. Мъчи ме по твоя начин, дръж ме настрана, не ме допускай, не ме изпускай и всичко ще бъде все така. Мъчително обвързано.