Бъднини*

26.4.10

* сп. "Жената днес", брой 3, 2010

Едно от новогодишните ми решения беше да навърша 25 като самостоятелна личност и, както беше казала Елена Кодинова в една своя статия, да не бъда „експерт, който живее с родителите си”. Е, аз не живея с тях, но определено завися от тях, което ми тежи като воденичен камък. И да, аз съм експерт, който е център на собствената си вселена и който се опитва да пробие в страната на ограничените възможности. Сега, когато му е времето да си проправя ниша, да си създам авторитет и да си харча парите за парцалки и пролетните модели на Gianni, аз се чудя как да си разпределям средствата за наем, сметки и елементарен социален живот. Изводът: при нас животът е лукс.

Все пак силно вярвам в онази част от гените си, която ми помага да мисля за бъдещето като за синьо небе, захарен памук и мед и масло едновременно. Кой както му харесва. За мен лично съвършенството е с цвета на тучните ирландски поля, но това е отделна тема. Идеята ми е, че аз искам да вярвам в доброто бъдеще, искам да имам частица от него. Моят татко винаги е знаел, че някой ден ще живее добре- не свръхлуксозно, но задоволително. Аз кръвно съм възприела неговата философия и просто си знам, че що се отнася до бъдещето, глаголната форма трябва да е положителна.


След 50-60 години аз може би е бъда руса баба с очила с рогови рамки, с шипове (от стоенето пред компютъра), но добро кръвооросяване (заради червеното вино, което определено предпочитам пред водата). Разбира се, това е при условие, че Кризата, или Кризището, не ме умори и при още едно условие- че оцелея сред дупките по софийските пътища. Може би ще си живея в къща, в чийто двор ще съм си засадила лавандула и копър и ще имам полица, където ще съм си наредила романите (сиреч-моите). Тъпото е, че от сегашната ми камбанария това ми изглежда е-хе-хеее в далечното бъдеще. А на мен, честно да ви кажа, не ми пука колко години ще доживея, стига доживяването до тази възраст да е пълноценно. Искам да имам не просто сърцетупкания. Искам да имам сърцепрескачания.

Затова бъдещето за мен не се измерва в нови технологии или ултрамодерни чудатости, които в даден момент ще ни застигнат и ние вече няма да сме на 15, за да ги внедрим успешно в ежедневието си. 2060 година ще е годината, в която ще съм la que sabe, Айсъдора Уинг, която най-накрая се е начекнала и си е намерила майстора, Скарлет О’Хара, обаче с изживяно утре. Бъдещето ще е по-голямо от всичките ми дипломи и сертификати, по-близко от следващото увеличение на заплатата ми и със сигурност по- осезаемо от последната. Най-вече зная какво НЯМА да е бъдещето ми:

1.След 50 години отдавна ще съм забравила за настоящите си вежделения и няма да живея живот, в който битът е цар и господар и толкова си се роботизирал по схемата „транспорт-работа-заспиване в 10”, че започваш да гледаш като животинче в клетка. В бъдещето няма да има живот на кредит, под наем, на чужд гръб и тем подобни паразитни съществувания. Няма да има „Веднъж да умра, че да си почина.” Грубо е, знам, но съм сигурна, че живуркането не е алтернатива. Французите търсят la joie de vivre- ей към това се стремя.

2.След 50 години няма да има място от от света, което да харесвам и което да не съм посетила. Ще съм видяла малките и нагрети от слънцето улички в португалските градчета, ще съм отишла на круиз из Скандинавието, ще съм слушала кажунски суеверия в нюорлиънските барове и сигурно ще съм изкарала медения си месец в Дубровник. Няма да имам нито чифт обувки с неизтъркани подметки, защото ще съм се находила и нагледала (е, почти) и ще съм класирала спомените си в албуми по-тежки от мен самата.


3.След 50 години няма да има найлонови торбички, накацали по дърветата и изгладнели кучета по улиците. Разбирайте- проблемът с боклука и с популацията на зверчета ще е решен. Така и така споменах боклука, той ще е изчезнал и в по-преносен смисъл. Ерата на Октоподите, Наглите и милоооо-силиконовата матрица ще е потънала в забрава нейде в септичната яма на обществото. Ей така ги виждам нещата. Няма да има боклук. И не, това не е химера.

4.След 50 години няма да имам нито едно угризение, нито едно съжаление и нито едно пропуснато повикване. Ще съм изживяла всяка превишена скорост, всеки махмурлук и всеки оргазъм. Когато се обръщам назад, ще си казвам, че всяко зло е било за добро и ще съм сложила тикчета въс всяка графа по скалата на удоволствията. Определено ще съм открила сама за себе си, че удоволствията не се наказват със смъртоносни болести и тем подобни страхотии, насадени в народопсихологията ни. И всички anti-wrinkle кремове на света няма да са заличили щастливите ми бръчки. Обещавам.
Десетки пъти съм ходила да ми гадаят бъдещето. Ползата е в това да настроиш вътрешния си мотор към някакви по-приятни цели. Психо-кинетична сила. Вярвам и в звездната предопределеност, но това не значи, че не се боря срещу нещата, които не ми харесват. На късметчето на мама в „Неделя” пишеше, че не победата, а битката е важна. Аз бих допълнила:

5.Бъдещето няма да е съвсем розово, но ще съм го доживяла my way. Питайте Франк.