Сливи за смет (кой както го разбира)

15.4.10

Притеснявам се сериозно за професионалното си развитие. Още повече се притеснявам от факта, че то зависи от собственото ми въображение и решителност. Твърде е възможно преди 100 000 години да не съм направила правилния избор и да не е трябвало да уча френски, да не е трябвало да ставам лингвист, да не е трябвало да избирам медиите като поле за изява. Може би сега нямаше да недоволствам. А е отвратително да недоволстваш в 70% от времето си.

Не съм работила какво да е и не бих искала. Винаги съм си представяла, че ще имам кариера, а не работа. А на въпроса "Каква кариера точно?" ВЕЧЕ НЕ МОГА ДА ОТГОВОРЯ. Кариера ще рече, че си имам избрано амплоа и просто трябва да го разнищя от най-ниското до най-високото стъпало. Други варианти не ме устройват, тъй като умея само едно нещо и не бих могла да бъда продавач-преводач-счетоводител-дайвинг инструктор-певица.

Имам един тревожещ проблем. Скуката ме убива. 8-часовият работен ден пред компютъра също. Веднъж напуснах едно място точно на петия ден, защото ми беше нечовешки, смазващо, изтръпващо скучно. На всяка работа й намирам кусур, а принципно много ми се работи. Не ми се стои, не ми се лентяйства, не ми се цикли. Идеалната работа ще да е нещо, което изключва фейсбук, скайп и кутия цигари на ден, среща те с хора (но не много, защото са досадни)и единствените случаи, в които ползваш компютър са, когато пишеш следващия си текст за следващото списание, в което просто те обожават и то не просто, защото си адски добър, а защото читателите питат за теб и искат да те четат. Ей т'ва е! И ме оставят на мира, мога да си седя мирно и тихо, отнесена в своята рачешка черупка, необезпокоявана от телефони, мейли и гадости.

Разбира се, това е идеалната работа, което ще рече, че не съществува. Трябва да свикна с това да недоволствам в 70% от времето си. Компенсирам с почти задължително излизане след работния ден; може на фъстъчки и кола да е, ама да не е вкъщи. Иначе ме полазват зловещо.

Другият също тревожещ фактор е, че дори да бях фрийлансър, всичко щеше да зависи от въображението ми и способността ми да пиша що- годе оригинално. Не бива да се повтарям, не бива да си налагам автоцензура, не бива да имитирам (поне не очеизвадно) и не бива да мисля за писането като за препитание. Т.е трябва да съм нечовек, кръстоска между Шекспир, То и Звездния принц. Е, нема такова нещо. Аз не знам да има.

Работата, също така, трябва да е нещо, което те изхранва. И такова нещо няма. Парите винаги може да са повече. Искам да печеля толкова, че да имам за какво да си мечтая, а не да имам от какво да се нуждая.

А вие, които стоите в затворените си и спарени офиси и мечтаете за отпуските си след 3 месеца, и бленувате да ви оставят на мира, и изгаряте от нетърпение да си отмъстите на шефовете си за забавянето на заплатите през последната половин година? Какво искате да работите? Къде точно стои границата на търпението? Къде прелива чашата?

Извинявам се, че не пиша нищо забавно. Не ми е смешно. Доскоро смятах, че човек като е млад трябва да работи, това, което му харесва. Даже е задължително. Сега виждам, че стоенето вкъщи и четиричасовият работен ден са ме изкривили и сега се задушавам и отегчавам много по-бързо. Мечтая за нещо творческо, което сама не мога да назова. Някъде нещо се е пообъркало- я в моята психика, я в изборите ми.