На фокус

4.3.10

Щрак. Виждам очите му, блестящи- не с топлина, не с удоволствие, а с онази бдителност на хищник, който ей сега ще скочи върху жертвата. Мълчим.

Щрак. Ръката му намества обектива. Сигурна съм, че пръстите му са хладни и твърди. Подготвя се.

Щрак. Нарежда ми нещо. Завъртам се. Поглеждам несигурно, защото той контролира. В главата му е вече сюжетно и цветно, затова не мисли за мен и за моята поза. Мисли за края, за продукта на свойто съзнание.

Щрак. Застава съвсем близо, почва да шепти и с тихия си глас ме превръща в кукла на конци. Куклата, която след малко ще го има.

Щрак. Направил е десетки опита (успешни) да ме замрази във времето. Сега се приближава и иска да ме стопли. Настръхвам. Хвана ме.

Щрак. Болят ни коленете и бедрата, раздрани са ни гърбовете, очите-мътни, сърцата ни са бомби са закъснител. Хванал е душата ми на фокус, иска да прояви и филма.

Щрак. Ще гръмна, ако пак ме докосне по онзи начин, по който ме снима.

Туп-туп. Щрак. Така се прави снимка.