Балада

18.2.10

Лягам си мрачна, нещастна, неколкократно разплакана, с разместени чакри и чаркове, вперила поглед в стената, все едно, че има нещо да ми казва, пресъхнала и престанала да бъде. Лесно няма. Няма лесно. Няма.

Няма да мисля за това какво е било. Няма да мисля. Няма.

От малка проектирам Мистър Дарси върху своите възлюбени, слагам им навъсена маска, пудря ги с остър ум и сдържаност и накрая искам от тях да ме разбират и да ми се възхищават. Такива принцове няма. Принцове по принцип няма.

Прекарвам часовете си сама, върша работа, която мразя и в червата, сама избирам да стоя сама и вече почва да ми пречи. Снощи сънувах, че Карбовски ми чете стихотворенията си, но сричаше. Събуждам се и гледам- Карбовски, ядец. И Слънцетърсачката я няма.

Представям си как ме ощипваш и вече е лято. И ходя без сутиен, само по тен и съм красива и луда, и хищна. Но сега шляпам из кишата и далеч не е така смешно както звучи, трагично е. И ако се подхлъзна и падна, няма кой да ме хване. Няма.

За пръв път толова много искам да кажа мразя. Така напира... да раздера въздуха с Р-то и да замръзне всичко със З. Не мога да обичам, ако няма какво да мразя. Животът съществува, защото има dichotomy, учиха ни по лингвистика. Обичам-мразя, обичам-мразя. Имам толкова много неща да мразя, колкото за обичане нямам. Теб те н-я-м-а.