ЕКСтри

24.2.10


Така, почвам моментално, защото преди малко слязох от тролея, а пък точно там ми се заформи мисълта. Заформи се докато четях "Жената днес", а както знаете, за мен това списание е СПИСАНИЕТО. Понеже има за четене. Ето на, отклонявам се! Спирам.

Та... темата на броя е за бившите, като по-скоро разбирайте моето отношение към неговата бивша. За да го разберете по-добре, най-добре прочетете текстовете. В личен план тази тема силно ме вълнува. Откакто започнах да се интересувам от мъже, някъде от 16-17 годишна, изпитвам неконтролируемо желание да ги притежавам, да си бъдат само мои. Не понасям мисълта, че някоя друга е пипала някого преди мен. Психотерапевтът Валерия Дилова обяснява това с изначалното желание на жената да създава огнище с мъжа и да бъде, накратко, негов стожер. Призракът на бившата хвърля сянката си над нашите планове и всичко отива по дяволите. Много логично обяснение.

Аз обаче бях на 18, когато за пръв път се сблъсках с миналото на приятеля си. Като абсолютна откачалка се ровех в предишната му връзка, наричах бившата Голямата въпросителна, исках да знам как се е носела, как се е държала, какво е правела, за да не правя АЗ същите неща. Маниакално се стараех да бъда тотално различна от нея, за да може тя да изчезне от спомените му. Исках да я изместя и през първата година и половина не намирах спокойствие, защото толкова бе продължила тяхната връзка. Той отказваше да ми покаже нейни снимки и така любопитството ми ме изяждаше и изцеждаше. Сигурно адски много съм го дразнела, защото непрестанно задавах въпроси, а той само прибелваше очи в знак на досада. Времето мина и се поуспокоих, защото знаех, че вече съм първа. Но навикът да се съмнявам и да се ровя остана. Просто навик. И стремеж да бъда недостижима.

Това е признак на слабост, зная, но не издържам да не знам с кого и с какво си имам работа. Вечно нещо ми прещраква и впервам поглед назад. Руса ли беше, черна ли беше, висока, едрогърда, инженер, мед.сестра, хрисима девица или разкрепостена мацка? Аз винаги ще бъда контрапункт, ще му дам това, което не е имал, ще я надскоча, ще й направя вуду, ще я сложа в малкия си джоб, ще му остава белези завинаги, ще го маркирам, ще го направя толкова мой, че ще го заболи. Най-тъпото е, че аз си ВЯРВАМ, че това е възможно, аз съм всесилна като джедайски меч и Дъмбълдор в едно! Аз съм като малкото дете в семейството- все си мисли, че може да надцака по-опитните и да ги направи за смях. Уви, безмерна е женската самозаблуда...

В действителност не съм толкова самоуверена. Стане ли дума за мъж, обаче, моето си е мое. Няма значение с кого е, с кого е бил, с кого ще бъде. На бившите гледам с респект, просто защото имам причина да уважавам избора на мъжа. Щом е бил с нея, значи е имало защо. (Тук изключвам случайни бройки, разбира се). Ако имам възможност, проверявам ги в нет пространството, разглеждам ги, мислено ги скицирам и им създавам профил. След това започвам да мисля как да адаптирам гъвкавата си женска природа към по-статичната мъжка, всячески избягвайки копи-пейст от бившата. Излиза, че бившата е като наръчник за ползване на мъжа, с когото си. Не прави като нея и може би той ще се задържи при теб по-дълго. Само дето рискуваме да заседнем в "хитроумните" си стратегии и да забравим въобще за мъжа и за това, което ни свързва. Кофти работа е това с бившите. Затова на тях мога да им пожелая АЗ да съм тяхната мистериозна бивша, това е най-голямото наказание.