O Vos Omnes

9.1.10


Има един период от живота ми, 11-годишен, който маркира моето старо АЗ. Периодът преди да срещна Валери. Периодът на ученическите ми години. Периодът на 15-минутните разпявания и бруталния солфеж. Мразех бихармоничния вид. Но обожавах периода!

Бях на 8, когато майка ми предложи да ме запише в хора, където бе пяла и тя в детството си. Колко му беше да приема. Нямаше да пея само на Барби-то си я! И така се започна... Детски хор, гр. Добрич (след смъртта на Маестро Медникаров вече го преименуваха в негова памет). Сега няма да ви разправям какви меси сме изпълнявали и дали знам гамите с повече от 3 знака в квинтовия кръг. Просто със Слави си припомнихме за 'сладурските' си униформи за концерт по онова време.... доматено-червено, диарично-жълто и отровно-зелено. Уникални... Но егати яките спомените дето имаме от тези години. Турнета, сценични трески, партитури, фестивали, "Отче наш" преди хранене, тайно кискане зад папките, кискане до ПРИПАДЪК, вокал на О, италианско звукоизвличане, диафрагмено въздухоизвличане, изправен гръб, усмивка докато трае концерта, неимоверно стискащи обувки, останали от десетилетия.... Всъщност, най-важното, което научихме там беше не толкова да музицираме вярно и да имаме усет към класическата музика. Беше повече разширен курс по културология. Дисциплина. Организираност. Разширяване на хоризонта пред нас. Нови ОЧИ! Безценно.

Помня как на връщане от турне сме пели "О, Добруджански край" в автобуса или сме си правили рождените дни в репетиционната. Помня как в Полша направих мини-революция, защото вдигнах 39С и отказах да изляза на концерт, та се почнаха едни вътрешни съпротиви сред всите моми, дето бяхме там. Помня солото си на "Месечинко льо" с Жу (и още едно момиче, ама не помня вече кое, УЖАС!). Помня как Маестрото ръкомахаше диво, за да привлече някой заблудил се встрани от него поглед. Помня корепетиторите ни, които отчаяно се опитваха да ни научат да пеем по ноти, да РАЗБИРАМЕ ноти, да солфежираме. Смея да кажа, успешни опити. Помня дома на Шопен, който видях благодарение на тези хора, Ла Скала и куп други фантастични неща... Помня, че на това място се запознах с най-добрата си приятелка... и до днес.

Всички гадни спомени са успешно изтрити от времето. Гърлото ми се стяга при мисълта за някои бисове и някои любими песни. O Vos Omnes, О има край, Пиленце пее, Стара са майка ни ложе, Stabat mater, Акварел, Помниш ли, помниш ли.... Мъчително е да си помисля, че моите деца не биха имали шанса да познаят подобен свят. Пеенето не е просто глас и въздух (и тренирано ухо). Пеенето е на първо място КУЛТУРА. То моментално те поставя едно ниво над другите, както рисуването, както писането, както свиренето на някакъв инструмент. Изкуството култивира вкус към живота и какъвто ще да е, той е по-добър от средностатистическия. От години се възхищавам на гениите в изкуството, те са толкова близо до боговете и са толкова далече от нас, обикновените хора.

Днес все по-рядко, за жалост, имам досег до класическата музика, още по-малко до пеенето по ноти. Но определено мога да кажа кога някой пее вярно, кога отбива номера и кога пее със сърцето си. Гласът е най-мощното средство да достигнеш до нечие съзнание, убедена съм. Музиката, която слушам е почти винаги вокална, защото вокалът ме кара да вярвам в музиката. Музиката е нещо, което няма логично обяснение като всички прекрасни неща в живота- като раждането, като дишането, като любовта.