Сами

29.1.10

Денят ти те отвежда далече от мен и след хиляди приказки с хиляди хора, и изпушени на крак цигари, и откраднати моменти в чата, имаш ли време да мислиш за мен? А, имаш ли?

А когато ме виждаш без грим, босонога, избягала от къщи и от своите рамки, когато прокарваш ръка зад коленете ми, тогава обичаш ли, обичаш ли мен?

Мисълта, че съм "слънцетърсачка" <- Карбовски-> и си бил там, "банално и славно присъствал, на място, където мечтаят толкова много мъже", това готино ли е, лепне ли, дращи ли , как е, боли ли?

Щом си говорим и спорим, и разнищваме световни проблеми, и ми показваш разни неща, и ме учиш на космически работи, тогава пораства ли ти егото с един сантиметър (понеже ти си човекът)?

Когато говориш с блондинки, прегръщаш брюнетки, разцъкваш сесии на манекенки, мечтаеш за подвизи с тях (и перверзии), тогава продължаваш ли да искаш да си точно в мен, да се прибереш на топло и вътре да се преродиш?

Ами като виждаш в очите ми "чао и до скоро", виждаш ли как същите се пълнят със сълзи,когато ти обръщам гръб (или ти ми обръщаш?!). Защото раздялата е необходимост, за да сме винаги заедно. Виждаш ли МЕ?

Аз... ти... цял век ни дели. И на края на пътя змей пази портите на нашето бъдеще. Аз ще тракам с токчета по неравните улици, ти ще посичаш навред и някой ден, точно там някъде ще бъдем съвършено сами.

Аз_____ теб!

А ти мен?