Viva forever (or die while it`s bleeding)

14.12.09


Цяла вечер не можах да мигна. Мразя го онова състояние, когато уж спиш, но всъщност усещаш, че спиш и все едно е насила. Мъчат ме разни вълнения, кои хубави, кои не чак толкова. Повлияна от вчерашния ни разговор с Диди и от последвалите го случки, реших да скоча в нещо, което по принцип ме дразни. Задълбоченият анализ на връзките. Любовната дисекция. Дразни ме, защото на думи не обичам да драматизирам, но в действителност го правя много успешно.

Глътка кафе. Пръстите треперят. Here it goes.

С Диди, моята приятелка с езерни очи, говорихме кога любовта остава завинаги. Е, разбира се, не говорехме точно за това, но аз обобщавам. И е ли любов това, което остава завинаги (но това е лично мой въпрос). Често съм доста склонна да се съглася с нея: идеята, че ако двама души, въпреки раздялата, продължават да мислят един за друг, телепатията не им позволява да забравят и да продължат напред; идеята, че ако има нещо недоизказано между бивши, то винаги ще ги връща един към друг и ще тегне над щастието им. Стигнах до едно собствено заключение. Понякога хората са прекалено силни поотделно, за да бъдат заедно, започват да си пречат и да се тормозят без да го съзнават. Получава се нещо като сърдечно харакири, защото в такива случаи любовта е в своя апогей, но не издържа на напрежението и нещо се скъсва. Така заживява в една друга равнина- мисловната, която от своя страна наистина остава завинаги. Умира материалната любов, но се ражда емоционалната, а тя, скъпи читатели, винаги е там някъде, не изчезва.

Това, за щастие, се случва по-рядко отколкото класическата, споделена, консумирана в радост и тъга любов. Тя също може да в е вечна, но пък се състои между същества, които не пият взаимно от енергията си, а просто се допълват и имат нужда да усещат присъствието на другия. Тази любов няма кризи, кръвясали погледи, изпити лица, аз-те-разбирам-ти-не-ме-разбираш. Тя е смазана и има идеален съвпад, като зъбците на часовников механизъм. Крие обаче, един огормен риск- рутината. Всичко е перфектно, мамка му, не искам да ми е всичко перфектно. Искам да понякога да съм ловец, понякога да съм девица, понякога да ревнувам, понякога да страдам, казваш си. (Е, добре, поолях се.) Т'ва жената, ще си помислите, е ебаси агента. Ама защо да е само жената, нима мъжете обичат руслото, нима обичат липсата на провокация? Не мисля. Те са същите като нас, само че вместо да се вайкат над тези си състояния, директно действат. Та... в тези случаи и нормалната любов започва да кърви. Някои хора са толкова затъпели от еднообразието, че дори не виждат, че нещо се случва. Други не са и правят каквото могат, за да спрат кръвоизлива. Но не ви ли навежда това на мисълта, че всяка любов има нужда да прокърви, за да я бъде. Иначе би било просто съжителство. Идеята ми е, че катаклизмите помагат, дават ти the flip in the stomach, възвръщат ти тръпката (О, свещена тръпка!) и те свързват още по-здраво с един човек. Диди може би ще каже, че понякога тръпката може да си я създаваш и сам, просто защото не можеш да имаш своя обект на желание, а това е толкова мъчително и разтърсващо, колкото и влюбването. Сигурно, но аз лично не обичам да се вкопчвам в терзанията си, вливам ги в други дейности, които рано или късно ми помагат да забравя.

След този текст ми се прииска да пиша и за тръпката, и за споделеността, и за изневярата и нейните причинители, и за много неща. Дано все пак като виждам нещата така, черно на бяло, да мога и аз да разбера защо любовта е вечна, когато страданието е нейния драйв. Баси сложното, не може да е толкова сложно...