Тhe zipless fuck (?!)

4.11.09


Михаела Петрова пише в своята книга, че жените не се омъжват за ебача на живота си. Доста ме озадачи това твърдение. Що пък не? Ако не се чука добре, ще го вземеш ли въобще? Е, да, ще ме контрирате вие, ама не става въпрос само за добре. Това е една съвсем неутрална дума. Става въпрос за умопомрачаващо, побъркващо, изгараящо, заслепяващо, болезнено (във всеки аспект) и всякакви такива деструктивни епитети. Говорим за някой, който те оставя безмълвна, оглупяла, обсебена. Оставя те с няколко килограма по-лека (защото единственото нещо в стомаха ти са пеперудите) и с няколко мъки по-мъдра. Защото всяка жена знае, че човек, който я чука като самия дявол (или бог?) не може да е marriage material. Той има хиляди кусури- его колкото Плутон, невидими с просто око мании, харесваш го не само ти, а и още 2 дузини поклоннички... И най-вече- той е свободния жребец, в когото ти си влюбена просто, защото е свободен и ти не можеш да го имаш. Ето, логично, нали?

Затова да си мечтаеш и фантазираш е много по-здравословно. Никакви депресии, никакви залитания, нищо екстремно. Просто седиш като Изадора Уинг и си представяш своя zipless fuck. То си е като един вид терапия- правиш най-вълнуващия секс с мъж без лице, но пък с огромен член и накрая всеки си отива по пътя без излишни приказки "ама-ще-ти-звънна-ама-няма-да-ти-звънна". Човек трябва да се възползва от възможността да отключи примитивното в себе си, да пусне животното от клетката (на бита, на скуката, на порядките). Представете си само колко енергия стои заключена в телата ни, пулсира, напластява се и често пъти се излива в неподходящата посока. Затова нека въображението твори. Може да инсценирате своя zipless fuck с партньора си, да го направите с маски, все едно сте непознати, да отворите ежедневието си за "ебача на живота си", макар и имагинерен, макар и за малко. Току-виж на следващия ден пеперудите се завърнали.

Нямам нищо против подобни фантазии, защото ако ги няма тях се лутам, греша. Предпочитам да разигравам малък и невинен театър, отколкото да съм в постоянно търсене на тръпката на живо. Това уморява, пробвала съм: критериите ти заплашително се разклащат, а с тях и моралът. Мразя я тая дума, защото в днешно време се употребява предимно в негативен контекст, обвинителен такъв. Всичко се завърта в един порочен кръг, където съвестта ти е по бебешки чиста, но рациото ти казва, че си поредната Хестър Прин- полу-вещица, полу-курва, полу-светица.

Жани, една от моите любими приятелки-Везни, каза, че хората са полигамни par excellence. Просто им било по-добре да си съжителстват. Дълго време гледах на това твърдение с едно отворено и едно затворено око. Защо сме такива, нима сме такива? Еми, да, такива сме, но утехата е, че всички си приличаме. Всички имаме нужда от време на време да опитваме от непознатото, да отделяме любовта (умът) от секса (тялото). Така срещата с всяко поотделно е безценна и незабравима. Е, ако можем да ги намираме поотделно в един и същи човек, това е благодат.