Народна баница

25.11.09


Снощи докато пушех в антракта на представлението в Народния, някакъв младеж хрупаше ядки зад гърба ми. Понеже съм пословична сред своите познати със свръхчувствителността ми към звуци (особено тези от ядене), приятелят ми на шега подхвърли да напиша текст за всички неща, които ме дразнят у българите. Прегърнах идеята с радост, защото темата е почти неизчерпаема, а и отвътре ми иде да намирам кусурите на хората.

Така и така сме започнали с яденето, поне да го довършим. За българина най-важото винаги е да мине тънко, така че ако шопската салата е с връх и струва 1.99, най-добре! В българските заведение все още се сервират препълнени чинии с храна, макар и не всички да гарантират качество. Това, разбира се, се определя от хранителните навици на хората: обикновено се става от масата, когато едва дишаш и дори и да не си гладен, трябва да ометеш това, което са ти сложили, щото и без т'ва си платил за него. Друг проблем е, че хората се чувстват длъжни като идат на кино или се качат в автобус да си извадят пуканки/ сандвич/ бейкролс със сирене и спанак/ кубети с пица/ кашкавалени солети и т.н. Хора! Това вони! Да не говорим, че звукът от яденето на подобни неща може да разруши нервната ти система. Все се чудя какво пречи да си хапнат докато все още чакат отвън?! Защо и местата, които не са за хранене се превръщат в зловонни закусвални?!

Следващ неприятен навик. Или по-скоро, липса на навик. Една година имах възможността да живея в Англия и едно от наистина прекрасните неща, които усвоих е учтивостта. Учтивостта е начин да държиш някого на дистанция, маска на лицемерие, която същевременно пази вътрешното ти аз от социални охлузвания и наранявания. Удивително беше всеки да ми казва "добро утро", "моля", дори и фамилиарното "have a nice day, love". Хората там са любезни без да се стараят, просто така са възпитани. Излиза обаче, че тук това не върви. Собствената ми сестра ми се чуди защо всеки път като си поръчвам нещо в заведение казвам "ако обичате". Тук не било Англия и хората ме мислели за надувка. Съжалявам, но с когото и да разговарям, клишетата за учтивост излизат от устата ми без да го съзнавам. Скоро трябваше да свърша нещо важно в Студентски град и след като на няколко места никой не ми обърна внимание се отправих към последната си надежда. Но какво, мислите, ме посрещна тогава? Мазна рошава "дама" на средна възраст букавално ми се разкрещя, че съм и прекъснала ин-вен-та-ри-за-ци-я-та и щом не съм била студентка, не можело да говори с мен. Тряскане на варата точно пред лицето ми. Бях толкова същисана от безподобната лиспа на такт, че само можах да извикам срещу вратата "благодаря за любезното отношение". Истината е такава, тук хората по-напред ще се сетят да те прегазят, да ти се озверят, да ти се намръщят, преди да ти кажат една добра дума. Българинът е невъзпитан.

Преминавам към следващия фактор-дразнител. Пътуването в едно превозно средство с българи е незабравимо. Сродниците винаги се разпознават отдалеч. Сезалените чанти от Централна гара минават през скенерите на международните летища, какво мислите вие. Важно е да се отбележи, че българите не се редят на опашки! Това е, защото или много бързат, или просто е готино да прецакаш съседа си. Виждаш как пред паспортния контрол, например, има купчина хора, а учуден англичанин се мае насреща им и любезно ги моли да се наредят. Стигнат ли до превозното средство, както споменах, е време за хапване. Малки торбички и торбенца почват да шумолят в унисон, замирисва на домашна баница, абе, с две думи, българинът навскъде може да се чувства у дома си. Също така се освежава с дъвка и прави балончета, плющи та се къса. Любимият ми момент, обаче, е друг. По какво се познава, че летиш със сънародници? По това, че при кацане пилотът е награден с бурни аплодисменти. (N.B. Това се случва също като пътуваш с автобус и шофьорът направи сложна маневра в тясна уличка.) Чакайте малко, какви са тези глупости?! Това му е работата на пилота, вие като си купувате хляб, ръкопляскате ли на продавачката, че ви е взела парите?! Тук ми иде да кажа нещо, дето би било изписано със звездички, така че няма да го кажа.

И не на последно място, една от типично българските черти, която ме дразни е злобата. Завистлив е моят народ. Сакън да не се зарадваш на нещо новичко или на някакъв свой успех и вече има 15 души, които те одумват и цъкат зад гърба ти. Българинът не умее да се радва на чуждото щастие. Това отключва какви ли не социални пороци, но не мога да си обясня защо е необходимо изобщо. Ако искаш да ти е хубав и подреден живота, работи в тази посока, старай се. Пак онзи ден, докато се редях за билети, една жена пред мен се опита да си купи билет с намаление за инвалиди. Не показа удостоверение, пък и си и работела. Касиерката й каза, че щом работи, не може да ползва намалението. Думите на тази уж зряла жена бяха: "Госпожа, как може студентите да работят във фирми и да правят сайтове, и да взимат по 1100 лв- на тях да има намаление, а на мен не, дето съм диабетик?" Едва се стърпях да не се включа. Защо да не взимат по 1100 лв., нали работят честно за това, нали учат, за да печелят хубави пари. Злобата идва във всякакви форми, но май с възрастта се изостря.

Списъкът може да бъде продължен, за жалост. Не знам за вас, но аз се старая като срещам някой от горепосочените случаи да давам да се разбере, че нещо не е както трябва. Понякога срещам засрамен поглед, понякога срещам тъпо изражение, придружено от щедра псувня. Българинът е като своенравно животно- поддава се на дресировка, ама трябва да го хокаш, мъмриш и да бъдеш постоянен в превъзпитаването.