Мобилният телефон и София

23.11.09


Аз съм винаги до него, дори автомобилът му не е толкова буквално залепен за задника му, колкото съм аз. Той ме докосва, ръцете му си играят с мен, понякога ми се изнервя и ме блъска в стената. Да това съм аз, мобилният му телефон.

Сутрин задачата ми е да го накарам да си вдигне похъркващата глава от възглавницата. След петия снууз вече изключва бутона на алармата. Поглежда ме с очи, подути като понички и се прозява възхитително насреща ми. "Не с този дъх, уважаеми!" Както и да е, надига се, защото ако проспи и следващия четвърт час, ще се наложи да дава обяснения, нещо, което никак не е склонен да прави сутрин, а и през останалата част на денонощието.

Малко по-късно се качва в колата, а секунди след това басът вече бумти. Милена, Кирил и Тодор се грижат за доброто му настроение докато маневрира из гадните задръствания. Смс: "Vzemi 2 dulgi ot Costa i 1 frapu4ino za Eli". Прибелва очи насреща ми, сега пък и до Costa ли трябва да ходи, сякаш цялата сутрин е пред него.

Още малко по-късно вече е в офиса. Закачки с колеги. В стартовата лента на монитора весело блести оранжевото скайп прозорче. "Ej, tuk li si, koga 6te se vidim s tebe, zabravihme se." На сладката Мила пак й се е доиграло. Той ме грабва и бързо разцъква указателя да се увери, че номерът й е още там. В случай на нужда... После погледът му се спира малко по-надолу в контактите. София... Пак поглежда към скайп. Офлайн. Името й е написано на кирилица и стои там толкова респектиращо, сякаш не е чернокосо миньонче с лице на икона, а генерал.

Обедна почивка. Сега провежда няколко кратки разговора с Жорката и Пешето за довечера. Клубче, нещо? Или просто бар? Не му се прибира вкъщи-всеки път едно и също- поръчана по телефона храна, тъп филм с гаден превод и припадане някъде към 1. Върти ме нервно в ръцете си и пуши забързано. Влиза обратно в офиса; скайп-ът му свети все така весело, но не от когото трябва.

След работа отива на фитнес. Там не знам какво се случва, защото не съм с него, само знам, че като се върне е потен като прасе и решава да провери пропуснатите повиквания точно преди да влезе под душа. Мила е, не е София. Сори, човек.

Отправя се към уговорената среща. Малко бърбън и смелостта му укрепва. Сега ще й звънне. Нищо не губи. Набира номера...София не вдига.

Още един бърбън и показалецът му вече набира Мила. "Еееей, сети се най-накрая", казва мек женски глас, а той си представя как облизва устни доволна като котка, на която й предстои вечеря. Е, поне Мила винаги ти вдига. Жорката и Пешо се подсмихват насреща му.

На следващата сутрин алармата отново извибрира до главата му. Топлата женска ръка около кръста му го придърпва по-близо. В момент на заблуда си представя, че е София и почти се оставя на ласката. Но не е тя. Отново поглежда към мен и вижда полученото късно снощи съобщение: "Извинявай, че не вдигнах, когато си звънял, имах доста работа. Ще се чуем по-късно утре."

Хубавите работи се случват на онези, които умеят да чакат. Той ме стисва до гърдите си и поглежда нетърпеливо към Мила. Защо ли му беше да прави простотии?...

По-късно отново е в колата на път за офиса. Сега гласовете на "Тройката..." просто минават покрай слуха му. Насочвам вниманието към себе си, а на дисплея ми се показва усмихнато женско лице. Грабва ме. София! Заговарят... Не вижда как минава на червено и в него се врязва черен джип. Последният път, когато го видях, лежах потрошен на двайсетина метра от колата му.